Мавританска градина

Мавританската градина - драгоценното наследство на ориента

В началото на VII век маврите пресекли Гибралтар и за почти 7 века се настанили в Южна Испания. Макар че климатът там не е така изтощително сух и горещ както в родната им пустиня, те продължавали да считат водата за върховна ценност. На мястото на разрушените римски водосборни съоръжения построили нови, още по-добри, благодарение на което страната се превърнала в огромен оазис, потънал в лозя и градини. Местното население, въпреки че запазило своите национални черти, постепенно приело културата  и начина на живот на завоевателите. Андалусия преживяла небивал икономически и културен разцвет, а в архитектурата се появил нов стил – мавританският. Пътешествениците, преминаващи през Гранада, Кордова и Севиля, разнасяли по света славата на техните градини – образци на изисканост и разкош. Когато през 16 век испанците прогонват арабите и отвоюват своята страна, остават смаяни от красотата и изискания разкош, които заварват в дворците и градините на нашествениците. Оттогава мавританският стил се разпространява в Европа.

Прототип на мавританските градини е пустинният оазис – благословено място, където под сянката на финиковите палми блика вода. Обилие от зеленина, разкошни екзотични цветя, ярки багри, упоителни аромати – всичко, за което бленували поколение след поколение пустинните номади, става постигната мечта в градината. Освен това при създаването на градините основен пример за мюсюлманите бил Коранът. Както във всички религии, и в него раят е представен като прекрасна градина. В нея за правоверните се предвижда вечен живот сред дивни дървета и цветя и 4 реки от мед, мляко, вино и вода, които извират от един източник. Поради това мавританската градина се създава по строго определени правила, които се спазват стриктно, за да бъде претворена райската градина в миниатюра.

Централно място в мавританската градина заема басейнът или фонтанът – в зависимост от наличното пространство, като символ на райския водоизточник, основа на оазиса. От него водят началото си 4 алеи или 4 водни канала, които се асоциират с райските реки. Алеите разделят градината  на 4 квадратни сектора, които образуват един голям квадрат. Ако площта е голяма, всеки от малките квадрати се разделя на още 4 квадрата, всеки от които се разделя от нови 4 алеи с център малък водоем. По принцип мавританските водоеми не се отличават с големи размери, важното е водата да бъде в центъра на полезрението от възможно най-много точки, непрекъснато да проблясва сред пищната растителност.

За разлика от европейския фонтан при мавританския няма човешки или животински фигури  – Коранът е неумолим със своята забрана да бъдат изобразявани живи същества. Рядко могат да се наблюдават обилни и високи струи – просто ограничените водни ресурси не допускат такова разточителство. Фонтаните са външно лаконични и служат на своето изначално предназначение –да носят свежест в жарките дни и нощи. Разработени са на принципа на налягането. Под тях преминава лабиринт от тръби, снабдени с клапани, чрез които се разпределя водата из цялата градина. Поради това най-разпространени са шадраваните, чиято струя леко надига повърхността на водата в басейна. Басейните на фонтаните са проектирани така, че винаги да са пълни догоре, но не преливат. По такъв начин, без да се разхищава вода, се създава прохлада, смесена с фините аромати на добре напояваната градина. Трябва да признаем, че това е ненадминато постижение, като се има предвид, че са създадени на изгорена от слънцето и враждебна към всичко живо земя. Басейните обикновено имат форма на разцъфнал лотос, което зрително разширява обема им.

Фонтаните в мавританската градина почти винаги са разположени близо до земната повърхност, понякога даже едва с показват над нея. Това се дължи както на нуждата да насищат околния въздух с влага, така и на религиозните им функции, наложени от проповедниците на исляма. Когато водата във фонтаните и басейните изпълни своите декоративни функции, бива насочвана чрез мрежа от канали към лехите с растения с чисто практическа цел – поливане.  

Съществуват и други разновидности на мавританската градина, но те са популярни преди всичко на Изток. В Европа и досега се предпочита арабско-испанската форма. При нея градините обикновено се делят на външни и вътрешни. Външните се отличават с пестелива простота и са предназначени за домакинските нужди. Около разположен в центъра фонтан се засаждат плодни дръвчета и черници, както и лози. Вътрешните (патио)  са със скромни размери и са характерни за ислямския свят, където животът в дома се крие от външни очи. Обикновено са обградени от всички страни със стените на сградите, като за преход се използват сводести галерии и аркади, често двуетажни. В по-големите домове и палатите се изгражда сложен ансамбъл от затворени дворчета, от чиито галерии се откриват живописни панорамни пейзажи. Входът към градината много често се намира не в центъра, а встрани от него. Това се прави с цел да се разчупи строгата симетрия, налагана от каноните, и да се постигне по-свободен общ изглед. Връзката между затвореното вътрешно пространство и откритите части на дома се осъществява чрез сводести галерии и прозорци, увити в рози и лози.

Растителността в мавританските градини се използва разточително, като се включват предимно средиземноморски видове. Всяко растение бива засаждано по начин, който да подчертава индивидуалните му достойнства. Кипариси, лимони, портокали и бадеми, финикови палми, рози, олеандри и жасмини се разполагат свободно.

 Оскъдната вода, както и горещият климат, не позволяват да се използват затревени пространства и морави, затова по-голямата част от територията на градината се покрива с декоративни плочки. Те са със светли и ярки цветове – бяло, жълтеникаво, небесносиньо. Обикновено с тях се композират сложни орнаменти, характерни за ислямските култури. Но те не създават усещане за сухо, оголено пространства, защото по тях пълзят разнообразни зелени и цъфтящи растения, които не се подлагат на резитби за оформяне. Всяко свободно местенце между плочките и водните съоръжения, под ажурната сянка на дърветата и около зидовете се изпълва с ярки цветя – макове, маргаритки, пиретруми, камбанки и т.н. Те се оставят да се развиват свободно и се косят чак когато премине цъфтежът.

Особено място в мавританската градина заемат розите. Култът към тях възниква в Персия и постепенно превзема Стария свят. Маврите обособяват в своите градини розарии, като често с рози се ограждат водните басейни. Подредени по багри и по аромат, те са обект на възпяване в ислямската поезия. Особено ценени са щамбовите рози.